Fluxion

споделена мъка - половин мъка, споделено щастие - двойно щастие

2012-01-15T22:40:00.007+02:00

да, ама не.
истината е, че страдаш ли, оставаш сам. всички се гнусят от мъката ти и не искат да се доближат до нея, сакън да не ги опари. а когато си щастлив - хоп - изведнъж всички прииждат да се порадват с теб и да си вземат по едно парче от твоето щастие.

слепота

2012-01-12T23:31:00.006+02:00

ако любовта не беше сляпа,
щях да те видя такъв,
какъвто си.

ако не беше сляпа,
щях да знам
колко точно глупаво изглежда
да се надяваш на точната карта,
извадена от ръкава.

щях да видя колко малка
сигурност крепи този остров,
колко пясъчно малка.
колко лесно мога
да я прекарам през пръсти.

щях да бутна моста
на очакванията ни
само с поглед,
да пусна реката на яда си
върху твоите грешки
и да удавя обещанията ти в нея.

щях да съм стихия
срещу теб и срещу себе си,
помитайки споделеното,
изтривайки разкрасеното,
убивайки измечтаното.

ако любовта не беше сляпа,
щях да обърна посоката,
изгаряйки спомени с мисъл.
ако не беше, щях.
но е.

2012-01-04T22:55:00.005+02:00

дръж ме.

защото стигнах връх
и не знам колко точно
от себе си стъпках,
за да го изкача.

извадих всички смачкани мисли,
показах най-дълбокото
езеро в душата си
и удавих греха си в него.

свалих маска, грим и свян,
сплетох люлка от мечти,
приспах съзнанието си в нея
и им се представих.

но захвърлих теб,
изгорих те с изкуствената светлина,
заместих те с фалшива радост
и повярвах, че съм невинна.

затова ме дръж.
обгърни ме и ми нарисувай
не отговори, не пояснения,
а въпроси и гатанки,
неразбираеми главоблъсканици
от емоции,
прати стихиите след мен,
не ми давай да си поема дъх
от техния отровен въздух,
накажи ме с удара на непростимото,
дръж ме и не ме оставяй да продължа
по пътя, осеян с техни очаквания,
тези малки, остри игли,
забождани в моя страх като в кукла.

дръж ме
и извади парчето огледало
от замъгления ми поглед.
дръж ме,
но не ми прощавай.

не съм заслужила.

2011-11-27T18:46:00.001+02:00

me ignoring you vs. you ignoring me

guess who's going to win.

301011

2011-10-30T03:11:00.007+02:00

... а освен да се чудя къде какво място да заема,
преди всичко искам отново да пиша.
на цената на времето, нервите или кръвта си.
искам да пиша, да късам страници,
да драскам редове, да размазвам мастило със сълзи,
да се ядосвам, да не мисля, а само да чувствам.
да чувствам и да пиша не с главата си,
а с това място, където трябва да има сърце по принцип.
и дори бих била объркана и несигурна,
отчаяна даже,
само за да мога да намеря някакво успокоение в писането.
само за да заспивам безпаметно отново,
но с по-леко дишане и без болки навсякъде.
само за да усещам някъде някаква страст,
в каквато и да е форма и измерение.
защото не мога повече да се гледам
изплашена пред белия лист и пред себе си,
чудеща се "господи, какво следваше сега...",
питаща се кое е правилно да се напише
и кое може би ще ми е неудобно.
искам отново да пиша.

the wind of change

2011-10-30T01:12:00.009+02:00

Интересно е като започнеш да мислиш какво променя хората. В главата ми отекват клиширани реплики, че дори най-малкият жест или пък изречение в книга можели да променят човека. Ама в какво точно се състои тази промяна...? Променя се мнението ти по един конкретен въпрос или може би целият ти мироглед се обръща на 180°? Или просто променя деня ти от лош в хубав (и обратното)? Отношението ти към даден човек изведнъж поема друг курс, въпреки че сте били близки/не сте били близки?
Размишлявайки над това се опитвам да стигна до някакъв обобщен извод. Обаче не ми се получава. Общият знаменател нещо не върви в случая, затова просто ще се пробвам да резюмирам накъсаните си мисли на тема "промяната" по едно частно събитие, опитвайки се да обясня ситуацията и на себе си.
Първо, промяната в човека в повечето случаи повлиява на отношението към другите хора. Или то, ако не друго, би трябвало те да я усетят по някакъв начин. Говоря, естествено, за някаква по-мащабна в емоционално отношение промяна. Човекът, който си допуснал до себе си, който те познава, би трябвало все пак да улови отражение от тази промяна. Това в случай, че може би не искаш другите да знаят за нея или поне не открито да им я обясняваш. Ако избереш да си я криеш и да не я показваш на света, може би все пак има шанс тя наистина да остане под повърхността, но мисля, че е малък и че доста оскъден брой хора са способни на това. Разбира се, в обратния случай можем и ясно да видим понякога как човек взима тази промяна, намята си я като скъпо палто и започва да ходи по фиктивен червен килим с нея: "Вижте! Харесвам си я и ми седи добре!". Амиии, супер! Ти имаш право да правиш каквото си искаш със своята промяна, а аз, от своя страна, да те потупам по рамото или да ти се изсмея в лицето за това.
Второ (май все пак не ми се получи плавното преминава от първата към втората точка, но не е важно), независимо от това дали не успееш да скриеш промяната, дали другият я открие тъй или иначе или пък я размахваш пред очите му все пак тя води дори до най-миниатюрното повейче на различие в отношенията ви. Независимо дали става дума за положителна или отрицателна промяна, тя се случва. Промениш ли се ти, няма как това да не повлияе на средата ти.
Трето... може би единственият извод, до който исках да стигна все пак... промяната е нещо, което сам допускаш до себе си. Обстановка, други хора, ситуации, каквото и да е. Сам позволяваш на това да ти повлияе. Радваш му се или не - ти трябва да дадеш зеления знак за навлизане в личното ти емоционално и всякакво друго пространство. За всяко едно събитие можеш или да останеш неафектиран, или да му отреагираш по някакъв начин, това е. Дори да е неосъзната промяната по някакъв начин, дори чак след време да си дадеш сметка, че не си същият човек - няма значение, позволил си това да се случи.
И сега, осъзнавайки малко по-ясно тези неща, пишейки ги, разбирам, че това не ми е от полза. Само ме огорчава, кара ме да не намирам сили да приема чуждата (в този споменат горе частен случай) промяна, да искам да я отблъсна и да докажа, че е грешна и обидна. Дори опитът ми да я огледам обективно не сработва. Опитвам се да намеря грешка в отношението си, да проуча пропуските, да изследвам стъпките си, а и не само моите, но при всеки опит удрям на камък - не разбирам какво е станало, какво е направило промяната толкова силна, толкова необратима един вид. А може дори тя да не е зависела от нито един компонент в моята юрисдикция, така да се каже. Може ли след подобен вид радикална промяна по някакъв начин нещата да се върнат на старите им места? Дребната сантиментална част у мен иска да повярва на това, но опитът и разумът ми казват, че е ясно - това няма как да се случи. "There's no such thing as the good old days" пее един любим мой певец. Единственият възможен вариант е нагаждане. Адаптиране. Приемане. По възможност не примиряване, а само приемане. Да промениш себе си, защото и другият се е променил. Да промениш себе си, защото искаш той да е твой близък човек. Или пък да промениш себе си, защото не искаш вече той да е твой близък човек.
Естествено, винаги си оставам на мнение, че нещата трябва да се движат, да еволюират, да се променят, да не седят на едно място да хващат паяжини. И няма как да не се случат. Животът си тече, керванът си върви, независимо дали и кои кучета го лаят. Единствено тези последни мисли ме държат за земята... и ме удрят в нея едновременно. Без тях ще загубя понятията си за реалност, за ценности, за хора.

i liked you more
when you believed.
when you had hope
and only trembling lights.
when you were not sure
just how to cope
with all the screams "reality bites!"

i liked you more
when you would paint the feelings,
each in different color.
when you would write with passion,
every minute of every hour.
when you would know
that i was there,
reading, gasping, sensing,
like it was my only bower.

2011-01-12T00:19:00.002+02:00

отричам.
аз не съм героиня
на нито един от твоите разкази.
аз не съм героиня
дори на своите.
отдавна спрях да пиша.

спрях и да се надявам
на нещо голямо и магично
като това да съм героиня
в твоя живот.
или в моя.

3 неща

2010-11-05T04:41:00.003+02:00

засмях се, че от две седмици насам мисля точно за 5 неща. след което ги преброих и ми стана тъжно: бяха само 3. колко имам да чета, какво ще правя като дойде ангел и как мисля само за 5 неща (които се оказват само 3).
дойдох тук с една главна цел: да се разкарам от шибания цикъл. а какво направих? вкарах се в един още по-малък такъв, в който се въртя като пумпал. спи ми се много, а като си легна, мозъкът ми не спира да скача от едното на другото, вече дори нямам въображение да се разсеям с друго. най-страхотното е, че тръгна ли да говоря за това нещо, думите сякаш се превръщат в маловажни прости оплаквания, за които всеки е готов да каже по едно "ама мисли позитивно, намери нещо, което да те радва". thank you captain obvious? не бих се сетила сама, really! знам прекрасно, че всичко се нарежда с времето и че се свиква и бла-бла-бла... колко човека ми го казаха това вече, 100? само дето никой не уточнява какво става в този промеждутък от неопределен период, в който просто си седиш и чакаш времето да мине? май го няма в ничий репертоар по успокояване. или не, сигурно "зависи от човека", друга оригинална мисъл.
и какво ми пука, че имам книга като в момента и един стих не мога да напиша? за какво са ми стари неща от 2007, отдавна неактуални като емоция или спомен. сега за какво са ми? нито ми помагат, нито имам някакво отношение към тях. "имам книга", баси колко смешно звучи това. като най-много ми трябва отдушник, всичко решава да се скапе. що пък не. имам си цели 3 неща, с които да се шизофринирам.
пък като се замисля още "по-обобщено", ми става ясно, че връщане назад няма. поне на този етап. не е минало достатъчно време. за да е по-лесно, "достатъчно" си остава една успокояващо неясна дума. какво ще правя, ако се върна? пак цикъл? кое не е цикъл като се замисли човек?
уау, имам нови приятели във фейсбук с имена, които не можеш да прочетеш, ама за чий? не мога да си кажа повече от 5 (или 3) неща с тия хора, на тях им пука за мен точно толкова, колкото на мен за тях, с очакванията сме дотук. забравила съм какво е правенето на приятели. ама то какви ти приятели, на 98% от хората това място им е роден град, why bother правене на нови контакти? или по-скоро why bother човекът, който не разбира всеки твой въпрос и е моли да му го зададеш пак? твърде досадно е. къде ще се обясняваш по сто пъти за някакви пълни тъпотии като например от колко време е в германия и откъде знае немски тоооолкова добре. интересува те точно толкова, колкото психическото състояние на чорапа ти.
то и на мен явно са ми доста интересни тия чорапи, след като на "изглеждаш тъжна" отговарям с "изморена съм". доста оригинално?
и сега се замислям как написаното дотук лесно може да доведе до извода "тая реже вени пак". пф. ако рева, съм в депресия, ако не рева, съм wannabe badass. да речем, че рева от яд, не друго. super badass.

2010-09-30T21:41:00.003+02:00

в един разтеглен във времето момент си мислиш, че нещата ще си останат просто така, защото въпросът "абе няма ли нещо да се обърка като е толкова хубаво?" вече е позабравен. няма я тази параноя, няма я фаталността. а в един следващ момент, който е много кратък всъщност, виждаш, че нещата могат винаги да се объркат и то по начин, за който дори не си помислял. не и сериозно.
в крайна сметка промяната идва, искаш ли го или не. явно съм отвикнала да искам винаги промяна, не знам и аз. какво ли знам в момента всъщност? знам, че мислите ми са твърде черни, дори за да ги напиша в блог, който вече никой не чете, че не искам да си призная какво точно се върти в главата ми.
по-лошото от всичко това е, че новото идва, без да те пита дали си се приготвил за него, и ти стоварва факта, че реално нищо не можеш да направиш, за да го заместиш с по-готино ново. трябва просто да намериш своя начин за справяне с него. някакси нечестно е, но като се замислиш... нечестно е и само да грабиш от живота, без да му даваш нещо в замяна. не искам да съм фаталист - поне не и този, който бях, но... в момента виждам само една светлина напред, а не съм сигурна, че искам да вървя към нея.
трудно ми е. хората имат нов живот около мен, а аз още дърпам въжетата на стария. не съм сигурна искам ли да ги пусна или не. но няма какво да се чудя - те сами ще ми бъдат изтръгнати от ръцете накрая.
въобще... цялата ми идея е, че от много време насам за пръв път се чувствам уплашена, отчасти изоставена и потисната... а бях забравила какво значат тези неща. щеше ми се онзи разтегнат момент да се разтегне още малко за мен, но той се скъса, а аз не бях готова за това.

2010-07-16T21:30:00.003+02:00

позарязах споделянето във всякаква форма. преди, спомням си, пишех постоянно и навсякъде, а сега просто нямам нужда от това. всичко, което искам да споделя по някакъв начин вече не се излива върху клавиатура или лист, а в едно сърце. и това е толкова красиво, че не мога да намеря нито муза, нито метафора, нито сравнение, нито... нищо, което да опише дори малко какво изпитвам.
щастлива съм, горда съм, свободна съм, обичана съм. дарявам му щастие, гордея се с него, давам му свобода, обичам го. на този етап нещата няма да се променят.

яд ме е... ако може така да се нарече... яд ме е само, че ми се пише, а не мога. не може всичко наведнъж, но това си ме устройва перфектно.

2010-02-14T21:00:00.001+02:00

Come a little closer
Take a look at me
This light is so obvious
I want you to see
Come a little closer
Look me in the eye
Then repeat with me one more time

Love is the harmony
Desire is the key
Love is a symphony
Now play it with me

2010-01-23T19:09:00.001+02:00

but it can be tricky to see who is the villain
and who is the hero

what you need to see is that we are nowhere close
to crossing the finishline
it's so far away that it's looking like a dot
or maybe a zero

какво правя напоследък

2010-01-16T23:16:00.004+02:00

"Ти си ми щастието." Какво повече да искам.

морско

2009-12-08T00:39:00.004+02:00

сплитам морски възли
само с морски възли
говоря и се смея,
скрила в тях счупени черупки
от неразбрани разговори.

чертая морски карти
на чуждите съдби
и събирам морски дарове
от крадени моряшки погледи.

искам морски пътешествия,
но моят кораб е без котва
и се плаша от мрежите.

сънувам морски пейзажи,
ала душата ми не е на пират.

останах с един ред да побера
цяло море от солени сълзи,
от горчиви истини
за изоставени екипажи
и тъжни русалки.
останах с един ред,
а сплетох шест от морски възли.

риба

2009-12-08T00:10:00.004+02:00

ловя малки рибки с въдицата,
с която преди ловях страхове.

вече не помня кога за последно
улових човешка емоция
и колко кораби-лъжи минаха
през делтата на очите ми.

вече не знам коя стръв да използвам,
за да хвана усмивка
и къде плуват утайките на обичта ни.

защото сама станах хлъзгава риба,
бягаща от всяка въдица
и от всяка емоция
и от всеки страх
и от всеки опит някой да ме хване,
да ме стопли с огън и внимание,
да обели люспите на заблудите ми,
да преглътне греховете ми.

защото сама станах хлъзгава риба
и изгубих броя на корабокрушенията.
защото сама станах само на рибена кост
и се закотвих на дъното на всички дъна,
чакаща да се разтворя на
пясък и перли.

кристално, не реално

2009-12-03T22:16:00.004+02:00

цигареният дим е най-истинското,
което излиза от мен
и го приветствам с фанфари от сълзи,
защото ми писна да ме
е страх от безстрашното
и да затварям разни неща като
думи, въздишки, кръстословици от мисли
в буркани за зимнина

зимата се провря, а провизиите
не стигат дори за една вечер
за мен
за мен и трите ми тефтера
със запечатани главоблъсканици,
които препрочитам и не помня
да съм писала,
а искам...
искам да помня и да мога
и да мога да помня
и да искам...
въобще да не помня как може
да се забрави това.

искам пак да правя резки
по тънките върви от емоции
по мрежестите следи по бузите
и по възглавниците, да, многото
възглавници, които трябваше да
сменям еженощно, а не...
като сега.
сега, когато понякога съвсем
случайно разлея някой сън
и изгубя контрол над дежавутата.

искам пак кристално ясно
да не разбирам живота си
и да гледам в стъклени кълба,
а не като сега
да редя карти за следващата си
емоция
и да чертая диаграми за болката.

искам да извадя душата си от хладилника,
да ослепея от думи,
да онемея от тъмнина.

2009-09-29T21:03:00.008+02:00

изгубих сценария
на връзката ни

разсипах по пода
пепелта на разговорите

изпих виното
на усмивките ни

без мярка и без свян
разделих нишките
на вплетените пръсти
и кичурите коса

изкашлях заседналите
едновременно казани думи
и стъпках на прах детските
бележки

затиснах с вратата търпението
и прибрах кутииките щастие

останах зад изгорените мостове
и се питам
къде са краищата на
приятелството ни
и даваш ли ми да ги завържа пак?

вкъщи?

2009-08-13T01:05:00.005+02:00

Опитвам да изчистя прахта
от нещата, които обичах
и да подредя бележките в главата си.

Слушам музика от
предишния си живот,
ала не познавам новите текстове.

Чертая родословното си дърво,
но пръстите ми се оплитат
в клоните на забравените роднини.

Чета молитвениците
на миналата си вяра,
макар да усещам, че съм вече атеист.

Търся краищата
на клъбцата смелост,
които пуснах по пътя за вкъщи,
обаче...

Съм убедена, че цветът на преждата беше друг.

Just being ridiculous

2009-08-04T22:26:00.000+02:00

Hold heart don't beat so loud
For me keep your calm
As he walks out on you

No tears don't you come out
If you blind me now
I am defeated

No lips don't make a sound
Don't let him hear
The break in your voice

Goodnight, travel well...

2009-08-03T13:58:00.003+02:00

Every foolish dream
And every compromise
Every word you spoke
And everything you said
Everything you left me, rambles in my head

And there's nothing I can say
There's nothing I can do now
There's nothing I can say
There's nothing we can do now

Goodnight, travel well
Goodnight, travel well

Звучи в главата ми от два дена. Как иначе, пасва толкова добре на тази развалина, която съм в момента. Не знам къде съм или по-скоро знам прекалено добре къде съм, но не искам да го приема за истина. От два дена се опитвам да не стана апатична, каквато много лесно умеех да бъда преди, но не съм съвсем сигурна, че всъщност се боря против апатията... бавно се увива около мен като шала, който ми се наложи да си сложа последния ден заради моравите петна по врата си.
През последните три седмици получих всичко това, което знаех, че ще получа, но в по-големи дози. Загубих единствено желанието си да се завърна в България. Звучи малко зловещо, винаги съм се имала за човек, привързан към понятието "родина", но явно не. Миналото лято правилно се усетих, че нещо не е както трябва, след като се върнах ревяща от Исландия. Но там беше друго, там намерих корените си, за които не бях чувала почти нищо дотогава, там открих тайни истории, за които половината ми семейство тук дори не подозира, там имаше нещо магическо и студено, което ме привличаше... Докато Лайпциг беше нещо съвсем различно. Лайпциг беше торнадото от нови неща, винаги присъствало в главата ми като мечта. Случих на страхотни хора, с които не само се забавлявах, но и мислех, осъзнавах, приемах колко различни могат да са от всичко познато досега. Харесваше ми особено много фактът, че съм все сред по-големи от мен хора. 3-4 години правят чудеса с хората, в това се убедих. Нямаше я дебилщината, нямаше я простотията и инфантилността, които са толкова типични за обкръжението ми тук. Реално усещах, че общувам с хора, а не с деца. Това ми помогна и сама да взимам решения за някои неща, сама да порастна по някакъв начин.
Друго ново усещане беше да си самостоятелен. Живееш сам, ядеш сам, оправяш се сам, излизаш сам, не се съобразяваш с нищо друго, освен със собствените си желания и задължения. Просто невероятно. Звучи егоистично до някъде, но се чувствах адски свободна от всичко през целия си престой там.
Не на последно място - най-топлата емоция да заспиш сгушен с вплетени пръсти и да почувстваш сигурност в нечия прегръдка. Да знаеш, че дори за малко има кой да те погали по косата и да ти подари нежност. Най-вероятно преигравам или отново фантазията ми доукрасява фактите, но... това няма значение сега. Нищо няма значение сега заради разстоянието. То разрязва като нож наивните мисли и разпокъсва емоциите на парцали, които се чудиш после как да събереш наново. Е, няма как да го направиш, освен ако не посипеш бензин върху хилещото се нагло разстояние и не се погавриш с него преди да драснеш клечката и не му се изсмееш в лицето. А след това да усетиш топлината на докосването, която си спомняш толкова ясно в детайли въпреки че е било отдавна...
Аз съм изключително наивна и глупава. Знам го. Просто не искам да го приемам. Добре заварила в България. Fuck this.

черно червено жълто

2009-07-12T10:00:00.003+02:00

Иска ми се поне на едно място да запазя спомена за последните минути преди заминаването. Този блог сигурно е най-несериозното нещо, с което съм се занимавала някога, но засега върши работа.
Остават ми два часа и половина до излитането. Не е толкова далече, колкото беше Исландия, например, но не се сещам тогава да съм била такова кълбо от противоречиви емоции преди заминаването. Сега се опитвам да си дам равносметка за изминалата година от тогава и сякаш е било цял друг живот. Всичко е в пъти по-различно, да не кажа на 180 градуса направо.
Focus. Тъжно ми е, че оставих всичките си приятели на едно място, а аз отивам на съвсем друго. Интересно ми е да видя какви ще са хората. Притеснено ми е да не сгафя нещо на самия курс или да не успея да се адаптирам. Обнадеждена съм, че ще видя толкова много различни неща, защото вече знам на колко милиарди години Германия е от България като цяло. В едно отношение напред, в друго назад...
Разнообразие. Емоция. Постоянно движение. Това ще получа. А какво ще ми бъде отнето, ще видим само на място.
Tschüss.

2009-07-10T22:58:00.009+02:00

прибирам се,
но знам, че не съм за тази къща.
не съм готова да се
откажа
от ситния пясък в обувките
от чайките в косите
от мидите на врата ми
от гъстия дим, който си делим
и от водопада от сълзи

затова
ще се закача с кукички
за синия цвят на очите ти
и за солените тихи вълни
на нашето море

затова
ще пусна котва в твоето сърце
и ще запаля фар,
за да познаеш своя бряг,
за да не забравиш нашето море

неточна наука

2009-06-16T17:21:00.002+02:00

Не си мисли, че ще ме решиш с формула,
за мен константи няма.
Не се заблуждавай, че ще сметнеш ъгъла,
под който те гледам днес.
Не си прави труда да броиш
начините, по които мога да мълча.
Те са повече от твоите таблици и изчисления,
повече от плюс безкрайността на греховете ми.
Не чертай графика на недостатъците ми
и не изготвяй теореми за страховете ми...

защото винаги оставам в период.

Дупка до дупка

2009-06-16T17:17:00.003+02:00

Много ми е трудно след доволно мързелуване върху стари ларви да освежа вдъхновението си и да го приуча отново да бъде на свобода. Представяте ли си, толкова време държиш нещо завързано в себе си, че в един момент то забравя, че някога е имало възможността да диша, да съществува, да чувства, да живее без граници. Каква ирония за вечната ми представа за муза.

П.П. Допълних предишното почти насила. Мразя тези вериги, мразя ги.

190209

2009-02-19T18:13:00.007+02:00

Ще татуирам смелост на гърба си,
за да ме пази от несигурности,
за да накланя Везните на характера ми
и да предпази хората от срутващи се критики.

Ще продупча цялото си тяло,
надявайки се да намеря мястото,
откъдето бавно се натравям с апатия.

Ще бода с карфици всяка пора страх
и ще прогоря заченките на предвидимост под очите.
С ножици ще отрежа дългите си тишини,
а с конци ще прикрепя искреност на усмивката си.

Исландия

2008-08-25T10:33:00.003+02:00

Как може да ти липсва студът,
щом той замразява мислите ти?

Как може да те е страх от бял лист пред теб,
но не и от снежни пътеки през юли?

Как може да предпочиташ изгубеност
като константа пред идентичност?

Как може да искаш да умираш в сънищата си
още преди да си заспал?

Какво ще замениш за вой на вълци
и улици без тротоари?

Сигурно е от леда в кръва. По рождение е.

Признаци

2008-07-05T18:43:00.005+02:00

Притеснявам се за прашинките
по палтото си и гънките на ризата.

***

По-важен е твоят поглед, отколкото моят,
защото вече ти свириш на гласните ми струни
вместо мен.

***

Имам въже за бесене на врата, но
това за мен е само вратовръзка.

***

Дишам чужда прах и я наричам
Въздух.

***
Измивам всяка вечер много старателно
вятъра и емоциите от кожата си,
иначе получавам обрив.

***
Старадам от болестта, наречена обикновеност.
Не чакам някой да ме спаси или да ми даде лек, защото е твърде необикновено да признаеш, че си болен.
Глътките въздух са все по-насечени и малки, но не се притеснявам.
Отдавна не виждам цветове, но не ми прави впечатление.
Погледите ми гният и костите ми стават на камък, но това е нормално.
Нека бъдем нормални?

(05.07.08.)

Днес ми е тъжно

2008-06-17T21:50:00.006+02:00

Чуйте това.
А сега ми кажете, че този нежен глас не отива на прекрасния текст.
Боли ме само като слушам.
И същевременно ме кара да се радвам, че има такъв бисер сред мъниста в музиката.
Мога да слушам това парче почти вечно, а в момента най-много искам да го подаря на някого. Но няма на кого.

Show me how you do that trick
The one that makes me scream he said
The one that makes me laugh he said
And threw his arms around my neck
Show me how you do it
And I promise you I promise that
I'll run away with you
I'll run away with you

Spinning on that dizzy edge
I kissed his face and kissed his head
And dreamed of all the different ways I had
To make him glow
Why are you so far away? he said
Why won't you ever know that I'm in love with you
That I'm in love with you

You, soft and only
You,lost and lonely
You, strange as angels
Dancing in the deepest oceans
Twisting in the water
You're just like a dream
You're just like a dream

Daylight licked me into shape
I must have been asleep for days
And moving lips to breathe his name
I opened up my eyes
And found myself alone alone
Alone above a raging sea
That stole the only boy I loved
And drowned him deep inside of me

You, soft and only
You, lost and lonely
You, just like heaven

You, soft and only
You, lost and lonely
You, just like heaven

Super Size Me

2008-06-06T20:59:00.004+02:00

Адски удобно е, когато изляза с Гуфи в събота и решим да се разходим. Обикновено е по центъра, като дестинацията е някое местенце, където да се нахраним. Както вероятно става ясно, в 90% от случаите завършваме в McDonalds. Удобно, практично, горе-долу евтино, може да се каже вкусно - защо да не отидем там? Всякаква логика сочи към това място.
И въпреки това съм щастлива, че ходя сравнително рядко там. Давам си сметка, че месото няма вкус, че колата е сигурно 5 пъти по-вредна от тази от магазина, че всичко се пържи в мазнини с неясен произход и съдържание. Всичко там е гадно. Смърди ти на пластмаса, има вкус на пластмаса, изглежда толкова перфектно пластмасово. Освен това те засища за около час, така че да може после пак да отидеш и да се натъпчеш... въобще няма да стигам до всички примамливи промоции и оферти, при които "само с 50 стотинки отгоре" получаваш 1/4 повече лайна.
И въпреки че всичко това е ясно като бял ден, там винаги е фрашкано с хора. Винаги има опашки от чакащи своята порция бавна смърт. Ебати феномена. Хем е гадно, да не говорим за вредно, хем даваме пари за него. Нещо като цигарите, само че ми се струва по-глупаво. Слава богу, положението тук не е толкова трагично като в Америка, например. Там, естествено, са най-зле.
Идеята на този пост не е да се правя на просветител, защото на всички е ясно къде и какъв е проблемът... Може би след като човек гледа "Super Size Me" разбира, че тук имаме още време да се поправим. Глобализацията не е толкова опасна все още. /: Като гледам скоростта обаче някакси се обезкуражавам. Не знам, каквото и да кажа, си зависи от човека и от волята му. На мен ми е вкусно да ям лайна, като по-малка ходех що-годе редовно в МакДи и ми беше окей. Явно това се е отразило на желанието ми да ходя сега. Съответно е в минус за мен, каквото и да си говорим.
Който иска, да гледа филма "Super Size Me", от клипчето горе става ясно за какво иде реч, освен това е интересно направено - има обяснения, статистики, гафове. Струва си да отделиш тези 90 минути.

P.S. Само вижте дечицата-зомбита в началото. Достатъчно е.

От теб при теб бягам

2008-04-30T21:18:00.004+02:00

От теб и от скелетите в гардероба
при теб бягам да се скрия.

В най-дългите ръце на света,
които винаги ме завиват като одеало,
независимо от бодливите ми грешки
и калейдоскопа от измами,
станал вече мои зеници.

В твоите ръце виждам дъги,
когато съм със сълзи в очите.
Тук песните звучат най-добре
и мога да се заровя дълбоко в кожата ти,
да се разтворя в кръвта ти,
да заместя водата, да се слея с белезите ти.

Тук летя надолу без да се блъскам
и без да помня, че болката сама си я избрах.
Тук, само тук заспивам зимен сън,
от който се събуждам все по-трудно.

Става топло. Пролет?
Време е да избягам от/при теб.

caramel

2008-02-10T22:42:00.004+02:00

I know your name,
I know your skin,
I know the way
these things begin;

But I don't know
what I would give of myself,
how I would live with myself
if you don't go.

It won't do
to dream of caramel,
to think of cinnamon
and long
for you.

stray

2008-01-29T22:13:00.002+02:00

In the white freeze, I never spoke of tears
Or opened up to anyone including myself
I would like to find a way to open to you
Been awhile, don't know if I remember how to

I'm here waiting on the edge
Would I be alright showing myself to you?
It's always been so hard to do...

Провизии

2008-01-22T17:28:00.000+02:00

Нося главоболието си в джоба
в случай, че трябва да ти избягам.
Безсънието съм завила в салфетка
за нощите, в които ме оставяш с многоточие.
В шишенце съм събрала смелост
за да понеса подострения ти поглед.
Кълба с усмивки за мрачните ти дни,
когато си сякаш без уста за мен.
Думи на тънки връвчици, за да ги
прикрепям на устните ти всяка неделя.
Щипка захар против лимонения ти сарказъм
през понеделниците.
Истина, сгъната на 4,
за да не боли много, докато ти я показвам.

Без провизии не се живее край теб.

(21.01.08.)

Плаж

2008-01-22T17:25:00.000+02:00

Пак сънувах, че вървя по плаж.
Плаж като скелет - гол, самотен и зимен.
Плаж без име, с малко море
и твърдя много изоставени спомени.
Плаж с остарели скали и мършави котки.
Плаж като дете без слънцата в очите,
без тръпчинката на лявата буза.
Рак като гробар сред ледения пясък,
много мъртви водни кончета.

Искам да си спомня моето Крайбрежие,
което е топло и уютно,
но тук дори небето е от лед.
Тук дори морето не иска да се опира.

Плаж като скелет.
Само зимния ми скелет може да върви по него.

(20.01.08.)

no control

2008-01-22T17:13:00.001+02:00

От време на време губя контрол,
забравям какво е свобода
и как да ти я нарисувам.
Ядосвам се като земетресение
и отчаянието ми пречи да фокусирам.

Потапям пръсти в течното си огорчение,
а умът ми остава вцепенен.
Дробовете ми се пълнят със сажди
от изгорели на клада идеи.

Прегризвам краищата си,
бода с карфици грешките по себе си,
заприличвам на тъжен таралеж,
нападнат от бодлите си.

Заравям се в косите си
дълги толкова, че да спра
да чувам пулса си и времето
да се разпокъса на паяжина.

Стигам до сърцето си по странен път,
за да го залея с чаени чаши гняв,
да го жигосам с поглед
и да му втълпя, че е само мускул.

Само мускул.
Туп-туп. Туп-туп.

Пак знам, че е само мускул.
Яростта ми се връща назад като вълна
и оставя мокър пясък в мен.
Тук-таме черупка. Изоставен дом.

Туп. Още не помня какво е свобода.

(20.01.08.)

Как пиша

2008-01-19T17:43:00.000+02:00

Ти ме попита как пиша тези неща. Честно казано, обърках се, не знаех какво да кажа. Дори сега думите ми не присъстват ясно в главата, а това означава, че не знам какво ще напиша. Всъщност, като се замисля, аз никога не знам как ще завърши нещо. Никога. Просто слагам точката. Ако имам още за казване, допълвам.

Почти винаги е вечер, тогава ми идват идеите в главата, метафорите изпълват дробовете ми и знам как да се изразя. В случай, че музата ми даде само едно изречение, записвам си го, защото знам, че на сутринта нищо няма да помня. Винаги е така - сутрините и сънят изтриват абсолютно всичко от вечерта, няма значение дали е мисъл или чувство. Всичко до последно. Нямам друг избор, ако искам да знам как да започна нещо по-късно. А за да седна да пиша, трябва да имам в главата си поне първите 2-3 реда, нататък импровизирам. Затова краищата ми са слаби обикновено.

Вдъхновението идва от всевъзможни места. Случки, книги, песни, погрешно чути неща дори. Ако говоря на "ти", рядко е към някой човек специално, по-скоро на нещо вътре в мен. Когато има "ние" става дума за двама, от време на време за повече лица.

Освен това, когато пиша, имам картини в главата си на това, което драскам по хартията. Сигурно затова винаги съм искала да мога да рисувам и съм се дразнела на тотално левите си крайници.

Какво друго... направих една кратка дисекция на работата си. Никому ненужна.

Lamb - Gabriel

2008-01-07T22:33:00.001+02:00

pure beauty.

Но с крила от хартия не се лети

2007-12-10T11:41:00.000+02:00

Опитах се да нарисувам гръбначния ти стълб
по спомен,
но той все повече се увиваше около врата ми,
синкав и грапав като изминатия път.

Пробвах да скицирам крилата ти и свещта в очите,
ала восъкът разми образите в главата ми
и остави само парещи капки.

С мъка подредих картините на гняв и срам,
на непълноценни емоции,
но бързо се разпиляха по пода като
мъниста от огърлица.

Уж подсуших влагата в душата си,
но подгизналите ми кости веднага
се разляха по тавана.

Сега единственият ясен спомен е,
че с крила от хартия не се лети.

2007-12-06T23:43:00.000+02:00

Днес искаха от мен да нарисувам едно качество, което искам да притежавам. Наистина са много, а и бях забравила под кои съм написала тикче. Сега се опитвам да разбера защо избрах независимост. И защо синьо.
За мен независимостта е свобода, защото... си свободен от всичко около теб. Не зависиш от хора, чувства, преживявания, резултати. И не си разочарован после. А това май е най-важното и опасно нещо за мен. Искам да съм щастлива и хармонична, дори когато нещо не отговаря на очакванията ми, но не мога да определя дали не трябва да имам такива или просто да се оттърсвам от последвалата емоция. Не искам да завися от някакви определи неща, като например реакцията на хора, дали ще имам добър резултат и дали ще ме видят така и така другите. За всичко това общият знаменател е зависимост.
Но веднага дойде контра-въпросът: ами, като искаш да си щастлив дори без тези хора до теб, не значи ли това, че не ги обичаш достатъчно? Не бих казала, всъщност. Да ги обичаш и да не очакваш повече, отколкото могат да ти дадат, може да бъде една симбиоза. Това е според майка ми. Аз понякога се чувствам безлична и отнесена, когато разсъждавам като нея. И в момента се чудя дали трябва да стана на 40, за да стигна до изводите.
А, и онази каза да помислим другата седмица как да постигнем това качество. Хм, дали нямаше да съм го стигнала вече, ако не бях мислила... Не става само с ядене, обаче.

След пауза (26.11.07.)

2007-11-27T12:22:00.000+02:00

След дълга пауза като тази
ми се струва, че емоциите ми
са просто пръснат скелет
върху странно синия сняг.

А аз - събирач на загубени съдби,
седнал да сглобява хилядите
малки рибешки костици.

Струва ми се, че след такава пауза
все бъркам окончанията на погледите си
и някак успявам да минимализирам
остатъка думи в главата си.

Така че се получава една рибешка кост,
но от онези от кестеновите листа,
чиито дребни фибри късаш спокойно,
в името на сполучливото ти произведение
(е, ако сбъркаш, винаги имаш още
кестенови дървета, нали)

И така до безкрайност от пауза на пауза,
сипейки тъжни снежинки по главата си,
чакайки студения си залез.

Метал

2007-11-27T12:13:00.002+02:00

Метална съм
като малко роботче,
състоящо се от хиляди
остри, сиви частички, които
обаче не са броня.

И толкова силно ми се иска
да напиша "метални сме",
но помежду ни има милиони галактики,
как да знам дали няма да
сбъркаш Слънцето си.

Усещам как хартията и мастилото свършват,
но думите изсушават устата ми.

Над главата ми вали дъжд

и цялата започвам да ръждясвам.

Знам, че ако някой не се появи сега,
после може да е твърде късно.
И се чудя колко брони ще трябва да сменя,
преди да дойде моят Щит.

А накрая се опитвам да си представя
ъгълчетата на устните ти
и може би колко са дълги миглите ти,
но металното въображение не достига.

2007-09-28T11:36:00.000+02:00

But your too smarter and I’m too dumb
With no heart in the middle
***
Breakin' clouds don't make a sound?

formula

2007-09-22T21:57:00.000+02:00

Пия джаз и слушам бейлис.
125 гр. меко масло, шепа счукани орехи
Не съм като вас, не знам дали да не се преструвам.
3 супени лъжици какао, кофичка сметана
Предпочитам у дома, където кафето е топло.
1 кафена чашка пудра захар

2007-09-14T20:29:00.000+02:00

Цял ден се опитвам
да бъда фалшивата икона
на твоите емоции,
която си има ореол отгоре
и всичко останало, нали знаеш...

Обаче ти се оказа атеист.

Не ме събуждай, когато свърши септември

2007-09-12T15:35:00.000+02:00

Не искам да гледам
агонията на лятото,
в която птичките умират
преди да стигнат юга.

Никога не знам какво да правя
с дните от злато
и меланхоничните листа
в края на септември, знаеш.

Септември, в който дърветата
бавно се раздират листо по листо
от тежестта на лъжите,
скрити в короните.

Не ме събуждай,
защото спомените ще са заличени,
а аз ги искам при мен,
противно на късата си памет.

Ще ми е твърде тежко
и ще имам метален вкус в устата.
Не искам студа в края на септември,
понеже се сковават ръцете и погледите ти.

Септември е... една малка душевна зима.

повредена музика

2007-08-26T12:08:00.000+02:00

счупен ритъм на малки парчета
надраскана плоча от спомени
лист с прочувствени, смислени думи

повредена музика
на задълбочени хора
на повредени хора

много ноти, а малко мелодия
личи си как си се старал
да вкараш насила срички
в канона на "зрелите текстове"

всички твърдят, че разбират
сложността на безсмислиците ти
всички са повредени песни
всички са повредени хора

и този път няма да използвам
апатията, омразата, страстта ти,
за да изразя себе си

можеш да се махнеш,
грозно вдъхновение
познай-какво вдъхновение

Thoughts

2007-08-17T22:00:00.000+02:00

Предполагам, че сега от мен се очаква да напиша нещо прочувствено. Или поне с капка размишления или проблясък. Истината е, че не знам какво точно да напиша - все едно да се обърна към човек, с който не сме си разменяли и дума от половина година, например. Трудно е. С времето става все по-трудно да пишеш, това го забелязвам.

Или по-скоро, става трудно да намериш за какво да пишеш. Май е по-добре да сменя всичко на 1л. ед. ч., звучи по-правдоподобно. Знам ли ви аз как се справяте с писането, но със сигурност е по-добре от мен. Не съм давала обяснения от месеци, поствам по някой стих или песен. Това блог ли е?

Все не ми върви с тях, май. Един затрих, или бяха два... а в този хич не се наемам да пиша. Чувствам го някак не-мой, нечий друг. Има само някакви писаници, тип "съобщение", сякаш сме на гише "Информация", където никога не ти дават истинска, достоверна информация, само оклончиви отговори.

И аз съм така напоследък - понеже знам, че не си отговарям направо, не се и запитвам. Нито как съм, нито какви са приоритетите ми, мечтите, страховете. Дали не е време за едно пътуване към себе си? Уморена съм, пътувах твърде много напоследък, но след това няма да имам часове. Имам нужда от единственото място, подходящо за това - село.

Но ето добра новина - изпълних си мечта. Отидох там, където исках да съм в най-критичните си моменти, в най-черните си дни и в емоционалните дупки. Година, може и повече време да съм мечтала. Аз не помня в дати и числа - те са врагове, все пак. Важното е, че стана. Чувствах се адски комфортно на това място, така далеч от дома. По принцип ми е нудобно на чужди места, гледам да не си взимам дълги душове, например, или не ми е нормално, докато спя. А там нямах никакви проблеми, беше ми... уютно. Навсякъде. С всички (освен онзи на гарата, който просеше един лев). Можех да си остана там, както три дена, така и три месеца. Предразполагащо. Приятно. И не толкова тъпо, тъпо и мръсно, и миришещо, както ми го описваше.

Запомних важното. Обикнах. Ще се срещнем пак. И искам след 30 години отново да сме ние.

2007-07-06T10:52:00.000+02:00

I wish I was like you
Easily amused
Find my nest of salt
Everything is my fault
I'll take all the blame
Aqua seafoam shame
Sunburn with freezer burn
Choking on the ashes of her enemy

Крайбрежие (27.06.07.)

2007-06-27T12:02:00.000+02:00

Докато вълните измиват последните
ни следи по пясъка,
аз все повече замирисвам на утаената
в ъгъла на очите сол.

Докато думите ти стават на пясък
и потъват някъде в морето,
аз ставам все по-твърда в
мидената си черупка.

Докато слънцето запечатва
спомени от ранно лято,
ние се роним на сапфирени
песъчинки.

Ако не чуваш плисъка,
значи съм на грешния прилив
и съм измамила водните кончета.

Докато залезът е твърде бърз
за нашите тъмни очи,
аз пазя сред отломките
раковина.

Раковина с шум от сърце
и картина от нашия невидим,
безкраен хоризонт.

Air - Mer Du Japon

Така лесно

2007-06-22T20:52:00.000+02:00

Думите ти влизат така лесно под кожата,
така естествено нахлуват зад клепачите
и се обръщат като в камера обскура.

Устните ти така лесно изричат небивалици,
сякаш нагодили се за тях,
застанали в тяхната форма.

Зениците ти така лесно се свиват
с корабчетата от лъжите,
сякаш съвсем не ти пречат да виждаш.

Агонизирам така смешно в солени
локвички от сълзи и кръв,
защото. Защото е така лесно да си
меланхолията от снимката. Знаеш.

Ще си те спомня (30.05.07.)

2007-05-30T22:16:00.000+02:00

Ще те запиша на лист хартия,
преди да те преименувам и
да кажа, че си чужд.

Ще те запиша, защото
имам 14 ъгъла по себе си
и всичките ми убиват.

Ще те запиша заедно
с грапавините и неточностите,
ще бъда максимално неясна.

Ще те запиша заради
онези 21 грама нежност в салфетка
и треперенето на пръстите.

Ще развържа връвчицата на спомена,
ще те пусна в стята за
един последен път.

С познатия дъх на натурален шоколад
и странните половинсекундни
въздишки.

А след това ще си по-тих
от оловното мълчание помежду ни.
И по-неподвижен от последните ни месеци.

Ще те запиша, но ще спра
преди някой да се е сетил
кой си.

А може би (26.05.07.)

2007-05-26T20:22:00.000+02:00

А може би се удрям в собствените очертания.
А може би ми се ще да се напусна,
преди някой да ме е изпреварил.
А може би трябва да говоря на себе си,
вместо да крещя на света.
А може би трябва да отворя малката стая,
в която преди години затворих паниката.
А може би трябва да направя своята
незабравима разходка, вместо да пиша тъжни мемоари.
А може би съвсем забравих пътя, по който минах,
и се въртя в същия перфектен кръг.
А може би няма да ми навреди малко обич,
за да спра да си подарявам поръсени със захар лъжи.
А може би ще спреш да изискваш от мен
да бъда твоето идеално творение.
А може би ще успея да накарам часовника
да не бъде търпелив като за двама ни.
А може би ще спра да говоря така ясно
всички онези непонятни за мен оправдания.
А може би е време да почистя от масата трохите
на изконсумираните връзки.
А може би вече не е толкова трудно да бъдеш обикновен
в този свят на банални чешити.

Е, това са само предположения.
Много по-лесно е да ги удостоим с критичен поглед и да си отидем.

Болест (20.05.07.)

2007-05-20T18:53:00.000+02:00

Седя и слушам глупавата музика
на твоите халюцинации.
Няма тонове, но ме реже
грозната мелодия.

Седя и слушам болните ти оправдания
за несподелените секунди.
Вече не ги чувам,
станали са травиално въздушни.

Вятътът се блъска във вените ти,
ледени блокчета се търкалят по устните,
а ти си мислиш, че това е страничен ефект
от бързата смяна на чувства.

Казвам ти, загиваме, но не геройски.
Имаме слана по кожата си,
зимата е сковала костите,
а героите биха се борили с това.

Седя и се напрягам да те чуя.
Изреченията рекушират в мен,
после изчезват заедно със запетаите.

Чупим ноктите, скубем косите,
свиваме думите, докато не изчезнат,
докато не се оправдаем,
че няма какво да си кажем.

Свършва ни хемоглобинът,
защото за нас вече няма лекарство,
защото нашата болест е само наша,
защото плацебо-ефектът не действа вече.

Чувствата замирисаха на мухъл,
твърде дълго седя при влагата в очите.
Стрелката се умори да чака, а ние
така и не видяхме, че времето е изтекло.

Не те чувам, гласът ти се сви в ъгъла.
Сигурно си там, в очите ми те няма.
Достатъчно пъти умирах за теб.
Върви си.

Паула

2007-05-17T18:11:00.000+02:00

Здравейте.
Знам, че не съм писала от много време, но сега намерих нещо, което да споделя тук. И то с желание и положителна емоция. Искам да споделя вълната на щастие, която ме обля днес.
Паула. Исабел Алиенде. Вече съм сигурна в съществуването на извор за мен. На извор за емоция, на вълнение, затаен дъх и пълно отдаване. Готова съм и се отдавам на тези книги, те са красота и чиста доза думи, казани по неповторим начин. Не знам дали мога да изразя всичко, което тези книги ме карат да изпитвам, но така или иначе то ще си остане завинаги неразбрано.
Вчера си мислех, че светът отново ми се е намръщил и написах цял куп отрицателни мисли в другият дневник. Ироничното е, че веднага, щом напиша такъв пост там, изниква нещо, което да ме убеди в светлината някъде в тунела (нямам предвид, че ще умра, нали). Радвам се за което. Щом седна да чета Исабел, си мисля, че има някаква тайна връзка между нея и мен. Сигурно с всички читатели е така. Имам усещането, че говори само на мен, че само аз разбирам какво иска да каже, че само аз се вдъхновявам. Не мога да приема, че има други хора, които изпитват същите чувства и не го приемам. В книгите й има една ефирна нишка, която те обгръща и не те пуска, докато не прочетеш всичко, а дори и след това.
Ето такова вдъхновение ме обзема. Искам да мога да облеча мислите си в думи "с дъх на канела". Или на вода за шоколад.* Не мога да си обясня как някои хора не я разбират или я смятат за прекалено скучна, или сапунчеста. Героите й са толкова живи и различни от познатото, че няма начин да не се влюбиш в един момент.
Тя ти говори, споделя живота си, миналото си. Искам да изрецитирам толкова нейни думи, но това само ще опетни връзката. Няма да го направя. Няма да разкрия докрай вълнението си от книгите и героите, те са само за мен.
А на вас благодаря за вниманието.
Новата книга на Исабел Алиенде се казва Паула.

Някъде тиктака часовник

2007-04-11T16:04:00.000+02:00

Имам чувството, че съм пропуснал нещо.
(мога да сторя всичко с теб...)
Не дишай.
Не дишай.
(мога да сторя всичко с теб...)

Стана нещо, което така и не разбрах.
(мога да сторя всичко с теб...)
Не можеш да си тръгнеш.
Не можеш да си тръгнеш.
(мога да сторя всичко с теб...)

Всяка секунда се изплъзва от пръстите ми.
(мога да сторя всичко с теб...)
Води своята война.
Води своята война.
(мога да сторя всичко с теб...)

Още един войник казва, че не се страхува да умре.
(мога да сторя всичко с теб...)
Но мен ме е страх.
Така ме е страх.
(мога да сторя всичко с теб...)

Вятърът е красив на забавен кадър.
(мога да сторя всичко с теб...)
Вратите се затварят.
Вратите се затварят.
(мога да сторя всичко с теб...)

Някъде тиктака часовник. Но е далеч.
(мога да сторя всичко с теб...)
Някъде на сигурно.
Някъде на сигурно.

Незабравимата

2007-04-08T00:09:00.001+02:00

Ревах през последните четирдесет минути.

От нищо по много (25.03.07.)

2007-03-26T14:47:00.000+02:00

Много половинчати изречения,
забити в гърлото с остриетата надолу.
Много заплетени краища
на изветряла коса.
Много сгрешени дати
по листа със смачкани вдъхновения.
Много забравени опити
с много прах и завист по тях.
Много ненужна кръв и емоция,
затиснати под захабена плът.
Много половинчасови разлики
в криви водовъртежи от време.
Много шум за нищо.
Много нищо за шум.
Много насилени думи,
покрити с колебливо мастило.
Много противоречия
в два единствени сини звука.
Много сплетени мигли
с прозрачни локвички под тях.
От нищо по много.

Прах (20.03.07.)

2007-03-21T14:31:00.000+02:00

Падат прашинки.
Невидими за теб, така видими за мен.
Падат тежко като виновни сълзи,
като обидени неизживяни чувства.
Уж летят в безтегловност ефирна,
но виждам, че са злокобни в летежа.
И ме раняват, нека отбележа.

Така мънички, уж невинни.
Красиви за теб, така зли за мен.
Полепват по кожата като мокър пясък,
като премълчан миналогодишен грях
или като позабравен театрален блясък.
Полепват по кожата и очите,
зачервяват ги и затъмняват лъчите.

Падат прашинки. Летят и се бутат.
Вдъхновяващи за теб, така отровни за мен.
Не виждаш как ме преследват в опасна спирала,
как затварят подир теб вратата,
как си изграждат стая от лед,
как падат тежко и полепват по стъклата,
по косите, по миглите и спомена за теб.

Остави ме да събирам прах.

П.П. Вижда се, че съм се стремила към римата отново (некси се връщам към нея, не знам защо). Звучеше ми добре. М, малко е кратко за мен, обаче, мисля, че съм казала всичко, което мога да включа тук. За пръв път нямам заклещени в гърлото думи и съм доволна. Сигурно никога няма да напиша най-доброто за мен стихотворение, затова няма да кажа "Мога и по-добре". Каквото - такова.

Гледах те

2007-03-20T21:01:00.000+02:00

Гледах те докато се разливаше по пода,
докато късаше с усмивка крехки пеперуди,
докато умъртвяваше всяка докоснала се до теб надежда.

Гледах теб и кичурите ти,
пропити с много срам.
Слушах смеха ти отровен,
който се разстилаше по пода
като тъмен сатен.

Питах всеки твой поглед
"Къде намери тази сила
да чертаеш омраза и
да преобръщаш в бутилка страх?"

Усещах близо всеки твой опит
да порежеш нотите на онази песен.
"Знаех много добре,
че пътищата ще свършат с теб."

Разбирах те, когато
намазваше ръцете си с крем
против чувства
(нали много ги мразеше).

Оглеждахме се една в друга,
без да знаем коя коя е -
коя грижливо опетнените кичури реше
и коя от нас ги реже.

Гледах те докато се разливаше по пода,
капка по капка източена емоция,
с порязана съвест
и наполовина изпята самоличност.

.

2007-03-12T20:49:00.000+02:00

Не съм сгурна, че искам да пиша. Стихове не мога, това е пределно ясно. И странно, между другото. В един момент просто разбираш, че седиш пред листа от тетрадка и не знаеш какво да напишеш. Интересното е, че имам какво да кажа, но нямам идея по какъв начин. Разбирам, че не съм способна и се отказвам. Вълна от апатия, ето какво.
Не е ли... хм, пародия? "Пародия съм". Имам разяждащото чувство, че всички около мен живеят, а аз седя и гледам. Без да извършвам някакви движения, сякаш съм в сън. Като се има предвид, че... ъ, момент, как беше: "Движение. Промяна. Те ме спасяват винаги." Yeah, nice try. Просто имам чувството, че се правя на сянка, скрита някъде си там. И не че няма хора, които... нали... просто аз не ги допускам. Давя си се в собствените калища и упорито отхвърлям околния свят.
Между другото, да изясня какво става поне отчасти. М, провалям се. Не мога по никакъв начин да си простя, че не съм най-добра в нещо. В каквото и да е. Не съм най-красива, най-умна, най-оригинална, най-начетена, най-наслушана, най-учеща, най-... нещо. Сигурно в момента се удряте в стената и крещите колко съм тъпа. Но не мога да (си) помогна. Всяко чуждо действие ме депресира до краен предел и омаломажава всичко, което някога съм постигала. И преди съм имала бегли заченки на това усещане (не му знам името), но в момента е по-силно от всичко останало. Колко нелепо само.
Проблемът е, че не съм сигурна дали искам и как да си помогна. Блуждая си в пространството без да проявявам особен интерес към нещо. Не пиша, не спортувам, не говоря с хора. Пък те се чудят какво става. Знам, че някой ден ще им писне и ще се изнесат демонстративно. Не целя каквото и да е - съчувствие, разбиране, тъга или предупреждение да оставате. Съобщавам. Сигурна съм, че един ден приятелите ми няма да изтраят поредното внезапно лошо настроение, мълчанието, злобливостта ми и апатията. Аз самата не я търпя.
Денят ми се върти около музика, училище и учене. Ежедневие. Не искам да приема, например, че няма да имам 6,00 за годината. Това не е болка за умиране. Знам го. Но го знам в смисъл на "Знам, че някой ден ще се проваля и този ден идва бързо". Приела съм го не с разбиране и приемане... просто със сухата апатия и прикритото недоволство. Хората, които не обичат сцените и публиката, няма да ме разберат (тук е моментът да кажа, че винаги съм се възхищавала на тези, които не обръщат внимание на "феновете" си и точно заради това са толкова много). Не прозвуча добре, даже ще ме разберете грешно. Няма значение.
Напоследък ми се въртят само три думи "I'm a mess". Защото не мога да се ориентирам. Стремя се, желая, боря се по някакъв начин, а постоянно си седя на едно място. Или затъвам. Дали само в моите очи, дали и в чуждите, не знам. Но моите са си достатъчни, за да ми разбият психиката на това ниво.
Амбиция. Грррр. Стемежи. Пфу. Ето какво трябва да разкарам. Не че знам какво ще ми остане друго. Но те са тези, които ме чегъртат отвътре (да, правилния глагол). Само като разбера, че... "има и по-зле от мен", че "физиката не ми върви, да я заеба" или че "ще се намери все някой", ми идва да се ударя с тухла. Мисля, че вече наистина се изложих достатъчно, та викам да приключвам.
Така, за да обобщя: имам мания за изява, не съм достатъчно добра в собствените си очи, нямам самочувствие, всеки провал ме депресира и съответно разрушавам всичко около себе си. Да, май само това трябваше да кажа в крайна сметка.
Сега знам, че нищо няма да ме спаси. Нито среща, нито пътуване, нито каквото и да е било. Просто няма да е достатъчно, ю ноу.
Ама ще се оправя някога.

П.П. Ако видите, че слушам The Noose повече от 2 пъти, значи не е на добре.
П.П.П. И без "оценявай какво имаш", "прогледни", "осъзнай се" и "я се стягай". Моля.

Аз

2007-03-07T16:32:00.000+02:00

Солена съм
заради морето в мен,
заради капчиците вълни по лицето,
стичащи се нагоре.

Парадокс съм,
защото на амбицията отвръщам
с кисел провал,
а на желанията -
с един ръбат корал
(от дълбините на морето в мен).

Анти-логика съм,
заприличвам на омразното
си подобие сиво,
и имам вкус на мълчанието горчиво.

Отшелник съм,
но не знам как е думата на моя език.
Не мога да я напиша,
мога само да те гледам с нея.

Грешки съм.
Казват, че са човешки,
но аз не се чувствам една от вас.
Никога една от вас.

Унижение съм.
Съчувствате ли ми или съм ви жалка?
В очите ви съм сигурно в пъти по-малка.
Знам, че съм ви смешна,
но морето в мен напира, извинете.

Обещание съм.
Но спазването ми е още в процес.
И не искам да ви разочаровам,
както направих с моя прогрес.

Това съм аз.
Изпочупен прозорец с мръсен перваз.

Чувства

2007-02-21T17:16:00.000+02:00

Чувствал ли си онова чувство, когато знаеш, че ще са там без теб.
Чувствал ли си онова чувство, когато чакаш нещо цяла година, а ще го изпуснеш в една седмица.
Чувствал ли си онова чувство, когато нещата няма как да се върнат назад, за да се подредят.
Чувствал ли си онова чувство, че си стоял на едно място цял един живот и в секундата, в която се отместиш, нещото, за което си там, мине покрай теб.
Чувствал ли си чувството на bitter end.
Чувствал ли си чувството, че всичко е против теб.
Чувствал ли си чувството, че няма повече да засечете погледи.
Чувствал ли някога?
Явно не си, г-н Живот.
Мразя те, мразя те, мразя те, мразя те, мразя те, мразя те, мразя те, мразя те, мразя те, мразя те, мразя те, мразя те, мразя те, мразя те...
За Вихър, за Мартина, за Магно, за Мими, за Соня, за рождените дни, за срещите, за 31-ви, за 1-ви, за 2-ри и евентуално за 3-ти, за Германия, за скапаните билети, за времето.
Няма да ти го простя. Никога.

eM(IX)OTION

2007-02-15T19:42:00.000+02:00

Metaphor for a missing moment
Pull me into your perfect circle

They were right about you
They were right about you
Lying to my face again
Suicidal imbecile
Think about it put it on the fautline
What'll it take to get it through to you precious
Over this, why do you wanna throw it away like this
Such a mess, come to this, come to this

I'll be the one to protect you from your enemies and your choices son
They're one in the same,
I must isolate you...
Isolate and save you from yourself...

Pale angel go away
Come again some other day
The devil has my ear today
I'll never hear of what you say
Promised I would find a little solace
And some piece of mind
Whatever just as long as I don't feel so

I'd sell
My soul
My self-esteem a dollar at a time

Threw you the obvious
And you flew with it on your back
A name in your recollection
When I've looked right through,
To see you naked and oblivious and you don't see me
Well I threw you the obvious,
Just to see if there's more behind the
Eyes of a fallen angel,
Eyes of a tragedy.

1302

2007-02-14T14:43:00.000+02:00

416 крони. Имам достатъчно пари, за да избягам и да си купя поничка и шоколад.
Искам пак в страната на щастието. Там, където не спирах и не мислех колко съм наивна и малка. Свобода.
Тъжна съм. Не съм доволна.
Хубавото е, че може би намерих един отговор.

Аз не седя на едно място. Направя ли го, удоволствието от живота го няма.
Движение. Промяна. Те ме спасяват винаги. Затова от стаята ми постоянно излизат разни неща и влизат нови.
Затова наново подредените книги и сменените картички на корковата дъска ме карат да се усмихна.
Искам да снимам пак.

П.П. Още ме страх да го прочета цялото. Пазя го от себе си.
П.П.П. Усещам, че никога няма да се срещнем. Освен в сънищата ми.

След музиката

2007-02-12T14:06:00.000+02:00

Искам да дам обяснения на всички. Това, което току-що написах, не съм го поправяла никъде, няма да го пипна никога повече и не искам да казвате нищо за него. Моля ви. Пиша го за себе си и за живота си. За филма.
Твърде тежко е. Тъжно е. Само това ми беше в главата снощи. И предната вечер, и днес. Не ме пуска по никакъв начин и не спирам да слушам тази песен. Става ми нещо, но не се бунтувам и не държа на ничие внимание.
Мария, благодаря ти. Трябваше да послушам съвета ти, но се радвам, че го направих. Нямам думи и не искам да имам. Заглавието е достатъчно, достатъчно за всичко, достатъчно.

Реквием. За една мечта. Последната мечта на тези хора.
Обичам.

Реквием за една мечта

2007-02-12T13:52:00.000+02:00

Четете това на фона на музиката.

Искам да те започна по хиляди начини,
както се опитвам да започна отначало.

Не ме прекъсвай, моля те,
преди да е дошло прекъсването за реклама.
Нямаме време.

Не ме довършвай, защото не искам
да бъда със затворен край.

Искаш ли да помечтаем малко?
А, не, забравих, че продадохме надеждите
за прекалено малко време.

Пропиляхме пясъците по плажа
и блясъците на слънцето между косите.
Брегът не се вижда.

Самолетчета от хартия ни отнесоха там някъде.
Кутията остана празна, а сълзите не потичат.
Има дим, нали? Или отново халюцинирам нас двамата.

Извинявай, но искам да те обичам. Повече от жълтите стотинки,
за които се продадох. Повече от снимката ни, която преобръщам.

Търся нещо, което да ми напомни за теб,
което да запомни моите ръце.
Какво стана с рисунките ми?

Само откъслечни кадри, цели 2000.
Само разширени зеници с безброй игли в тях.
Само заблудата, че това ще оправи ръката ми.
Само хапчетата.

Горя. И отвътре, и отвън.
Нямам сили, но сега усещам локвичките
около очите си. Сенки всякакви.

Знам, че няма да дойдеш да ме видиш,
защото изветряхме, защото ни отнесе бризът
на онзи кей.
Знам, че лятото няма да се върне,
а пролетта няма да дойде.
Зимата ще е вечна. Там сме ние. Пропилетите ни
погледи, милувки, думи, думи, думи...
Ето ги нотите, ето ги страници, на които
изписах своя реквием. Реквиемът за последната
ми мечта.

I love you too, ma.

... А другаде и с други двама (1)

2007-02-08T12:20:00.000+02:00

Едно докосване по рамото,
три думи със пресекващ глас -
това бе всичко, но и само то
ни бе достатъчно тогаз,

за да започнат - страстни - срещите,
във своя низ тъй стар и нов,
със радостните и горещите
сълзи и думи на любов.

И чувствахме как отвсъде ни
следят добри и зли очи,
и оправдани, и осъдени,
вървяхме в мрак и във лъчи.

Да бяхме кълна пръв откъснали,
тогава, в оня първи час!
Но тоз чудесен заметръс нали
не бихме знаели тогаз?

И ето ни, цъфтим - растения,
посети във безплодна степ.
Проклет да е благословения
час, в който срещнах се със теб!

Валери Петров

Сам

2007-02-08T11:12:00.000+02:00

В "Зеленото конче"
е всичко постарому -
и нашто балконче
и лакът на бара му;

(...)

пак "тегли" играчът
със точната щека
и кегли отскачат
по масата мека,

а другият гледа
и точките брои
и в точки от креда
изпъстрен сам той е;

пак иде по радиото
ужасна реклама,
пак милват се младите,
но тебе те няма.

Но тебе те няма,
но ти си далече,
от джоба си само
аз вадя портретче

и, сам на балкончето,
докосвам го с устни,
но тези картончета
са доста безвкусни.

(...)

Но празни са вицовете
в тъгата голяма,
шумят само шприцовете
и тебе те няма.

И думи на обич
издуват сърцето,
и ще ми се в скоби
да кажа тъй, ето,

как просто не мога
без тебе да дишам,
как бродя в тревога
край адреса скришом.

(...)

как тъжно и жалко
е всякъде сам да си
и рамото малко
да нямаш до рамото си;

как страх ме обхвана
и как се гордея,
и как да застана
до тебе не смея,

до теб, тъй чудесна,
макар некрасива,
с усмивката честна
и дрехата сива;

как диря те в барчето,
където ний често
седяхме, макар че то
не бе за нас место,

защото тълпата
на тез, дето пудрят,
не струва цената
на твоето кутренце,

защото... Но скобите
са вече изпуснати,
а думите, новите,
все никнат по устните.

И просто е смешно в стих
със четири рими
да вмъкнеш сто нежности
невъобразими!...

Тук всичко постарому е -
водата в ликьора
и барманът с бара му,
и празните хора,

и сякаш по прежному си ти
на нашето балконче,
и плуват сто нежности
в "Зеленото конче".

Валери Петров

2007-01-30T11:06:00.000+02:00

Аз съм съвсем нормален човек. Не съм луда, не съм откачена или отвеяна. Аз съм напълно нормална. Повече няма да пиша. Обещавам.

Позната от улицата

2007-01-27T22:22:00.000+02:00

Здравей.
Много си ми позната от някъде,
дали не сме се виждали на някоя улица?
Или е било в двор с посяти лъжци?
Не, може да е било на пожълтелия паваж,
подгонен от вятъра чак с вестниците и
старите любовни бележки.
Чудя се дали не беше онази паднала
на земята мигла, която открих.
Или пък онази шнола с няколкото
насила откъснати от кожата косъма по нея.
А май ти беше момичето с черната пола
и прозрачните обувки. Онези, които счупи
на паважа, докато носеше тежките мечти.
Помня те като себе си, нося те като очите си,
дишам те като косите си.
Не, не, бъркам те... значи си онази роза,
която си забиваше бодила в гърдите на славея.
Или си чайката, която лети заради самото летене?
Не, трябва да си онази, която снимах
на фона на онова слънце. Развята коса, миришеща
на сълза.
Виждаш ли колко си сложна за запомняне.

А, извинявай. Бъркам те с някого.
Приятно ми е да се запознаем.
Аз съм тази, която искаш да бъда.

Хероин и цигари

2007-01-20T22:31:00.000+02:00

"Тя е като хероин".
Звучи ти познато, нали?
Не е ли прекалено познато?
Като малката тъпа болчица,
която влиза под клепачите ти
и започва да тече по вените,
блъскайки се в ъглите им.
Не може да си намери място,
също като теб.
Тече нагоре, крещи съвсем тихо,
плаче сухо, гледа те без очи.
Като нещо, заклещило се във
въздуха, трептящо и дразнещо
всяка твоя фибра. Седи, а ти нито
можеш да го видиш, нито да го докоснеш,
нито да го махнеш, нито да го разбереш.
Просто седи там неосъзнато,
на един дъх разстояние.
Подлудява те, кара те да се
изпотяваш и да прибягваш до Нея.
Тя е като хероин, защото не можеш
без Нея. Защото си пристрастен,
защото си готов да правиш всичко,
само и само да премахне малката тъпа
болчица, реещата се проклета болчица.
Тя е като хероин или цигари,
защото помага за претъпяването
на чувствата, но смазва скъпоценните
капчици спомен и сълза.
Можеш да я помиришеш, да я вкусиш,
да я прегърнеш, да я наричаш с хиляди имена,
но Тя не е истинска. Лъжа е.
Защото си отива с дим и изчезва някъде в теб.
В един момент си толкова изсъхнал и
вкочанен, че не знаеш...
Кое беше малката болчица -
режещият поглед или лекарството?
От кое се пазиш -
това, което е пред очите ти, или
това, което е зад тях?
Защо изсъхна -
защото никой не те поливаше със
собствените ти сълзи или защото
сам пресуши ръцете си?
Защо си вкочанен -
защото ти е студено или
защото си зиморничав (а къде е
разликата?)?

Хероинът и цигарите водят до пристрастяване. Но са неизбежни.

Г.

2007-01-20T20:59:00.000+02:00

Седя пред листа.
Той очаква да го обсипя с редове,
прочувствени и красиви,
букви и знаци, вплетени със самотни
възклицателни.
Знаеш ли колко дяволски трудно ми е
да те обсипя с любов и въздишки
и да бъда доволна от себе си.
Не те питам, така че не ми отговаряй
с нещо разумно или философско,
както си свикнал/а по принцип.
Говоря ти за проклетия лист,
който очаква от мен много неща.
Иска да ме накара да напиша на
ръката си всички онези погледи,
измислени, сътворени от незадоволеното
ми съзнание,
иска да открия смисъла на песните,
иска да го пробода, разкривя, скъсам,
но да го направя с вдъхновение и страст.
Сега разбираш ли кое ми липсва?
И очи ми липсват, и лява част на сърце,
и коса, и дрехи, и въобще всичко,
за което можеш да се докоснеш.
Чак сега ли разбра...
Да, аз съм безплътно и многократно-
повтарящо се главоболие.

"по кръвен път"

2007-01-19T11:07:00.000+02:00

Имаш тефтер и хиляди листа,
а не знаеш какво да напишеш на тях.
Не ти се иска да опитваш, за да не се
наложи да ги късаш.
Както миналия път по грешка
прокъса и част от малкото си
сърце.

Опитваш се да накараш музиката
да мине през ушите ти, за да
стигне "по кръвен път" до
дробовете.
Все пак трябва да дишаш нещо.

Спомените ги ваеш с помощта
на чуждите правописни грешки
и начините, по които искат
да изкарат теб виновния.

Като казахме вина...
Знаеш ли за пръстена, който
се увива около пръста ти и иска да
продължи към китката и врата ти.
Направен нарочно за онези,
забравилите що е ъгъл.

А ъгъл, мили, е мястото,
на което сам можеш да поставиш
за малко изгорените мостове
/или по-скоро пепeлта от тях/
заедно с парчетата рокля от
последния ти бал с маски.
А защо не и нотите на миналата
песен, която "по кръвен път" чу.

А между всичкото, къде се загуби
онзи лист, на който написа
грешките на косата ми
/няколкото пъти се опитах да ви
обясня какво прави тя с вятъра/
и онези думи, които разбрах само
с върховете на потопените ми
в мастило пръсти...

И за край:
Може ли да забавиш малко
тази твоя скоростна мисъл,
за да видя дима от една цигара
/която все смятам за своя/
и да мога да го нарисувам след това...
без грешките.

Ние

2007-01-14T13:50:00.000+02:00

Ние сме неуравновесени.
Ние сме неспокойни.
Ние сме прикрити параноици.
Ние сме приятели.
Ние сме любовници без да се събличаме.
Ние сме лъжци на самите себе си.
Ние сме вярващи в Нищото.
Ние сме тичащи по поляните на столичните улици.
Ние сме красиви с хилядите си белези.
Ние сме смешни със сериозните истории.
Ние сме старателни с нещо, което след секунда разваляме.
Ние сме пукисти, които след малко ще зарежат мнението ти.
Ние сме болни от болестта на свободните хора.
Ние сме различни.
Ние сме тези, които ще ти се изплезят от съседния тротоар.
Ние сме винаги заедно.

Ние искаме да ни отвориш вратата и да ни прегърнеш.
След това ние ще поискаме желирани мечета.
Ако ни приемеш, ние ще сме...
Ние ще те обичаме, защото си ни приел такива, каквито сме.
А ти ще си един от първите, които ще го направят.
Защото ние тепърва започваме да осъзнаваме себе си и искаме ти да ни помогнеш.

Примамката

2007-01-11T10:33:00.000+02:00

Толкова се радвам да видя, че си добре
Най-сетне пречупен и утихнал
Успя, с помощта на небето
да изгониш демоните от ума си
И аз няма да свалям ореола ти
Няма да го дърпам надолу,
няма да дърпам и теб от твоя облак

(...)

Просто съм малко любопитен
Как смяташ да се справиш
с извиненията си към мъртвите
Всички онези мъртви

А ореолът ти се плъзга сам надолу
Плъзга се
Плъзга се надолу

Така че най-после да те задуши...

*

Минаха два месеца, надявам се.

Feel

2007-01-07T00:24:00.000+02:00

Привет.
Или може би не исках да кажа това.

Слушам музика и харесвам нещата с дълбок смисъл.
А май просто се опитвам да те изкопирам. Не успявам.

Постоянно се гледам в огледалото и не харесвам косата си или устните си. А тя не спира да ми казва колко съм красива. Не й вярвам, естествено.
След това хвърлям скрит поглед към твоето огледало. Изглеждаш перфектно и червилото ти стои много добре (моето е размазано, защото аз не мога да се гримирам).

Защо гледам в чуждите панички? Тя нямат повече мюсли вътре, нали. Нито са по-хубави от моята.

Трябва да притъпя стремежа си за оригиналност, който се превръща в комплекс. Дали ако заживея отново на автопилот, ще постигна успех?

Ох, довиждане и няма да благодаря.

Липса на доверие

2006-12-24T14:40:00.000+02:00

She said:

"От липсата на чуждото доверие,
сама започнах да си вярвам.
Почувствах се от себе си намерена,
но нямах нищо. Само се повтарях.
От всичката ми вяра във доброто,
ми остана само капка озлобление.
Зaщото нямаше ги чуждите ръце,
протегнати към мен да ми се молят,
останах само по полу сърце,
а пръстите ми - натежали кораби.
Които се опитваха да плуват
във думите от страшната присъда.
Защото никой и до днес не ми повярва.
И оставиха ме. Себе си да бъда."

Вятърничеви имена

2006-12-05T22:32:00.000+02:00

Не съм вече Demon.
И Emily The Strange не съм.
Yagmur като че ли никога не съм била.
Сега е ред на Paper Tears. Като хартиените самолети.

П.П. Чудех се дали да пиша.

Хартиени сълзи

Без покана, нежелани,
прокълнати и неразбрани.
Пропиляни между снопчета коса
и неспазили една молба.
Хартиени сълзи, без вкус и цвят,
килимът в тях удавен, разлят.
Нямам сили да ги трия,
ще си ги рисувам малки,
несъвършени.
Сухи сълзи, парещи порите,
недопълващи скобите.
В кутийка ще ги скрия,
далеч от всички бисери.
Хартиени сълзи. Безчувствени.
Сами.

Азбука на 25-ти ноември

2006-11-25T19:16:00.000+02:00

А като акомпанимента на ония, чието свирене те кара да тропаш с краче
Б като болки в краката
В като възклицания от рода на "Дох" и "Лол"
Г като гейове, които не се целунаха, а само увъртаха XD
Д като дилема относно това, дали бачкат сандвичите до даскало
Е като ебати учебника, никъде го няма
Ж като жаби върху розова, плюшена нощница
З като задръстен кенеф (бляяяяя)
И като изтощително ходене по цяла София
Й като "Йъп, тоя С++ е неоткриваем!"
К като книжарници
Л като льольовци, минаващи до трамвая
М като магнали, чакащи и поръчващи палачинки за цялото Гето
Н като навряни дънки в ботушите
О като оценките от 1 до 10... съответно спорове за тях :Р
П като палачинки
Р като Русенци и мисли за тях
С като сандвич и салата в Гудийс
Т като телевизори в Мол-а
У като учудващата подялба на храната
Ф като феноменален модел-негър с бяла коса и брада (омг, влюбих се)
Х като хора от класа ми (случайно видяни)
Ц като цъкане с език
Ч като (мазни) чалгарки
Ш като шините ми, които се опитах да почистя в тоалетната със задръсте... у, бля, няма да говоря за това -.-
Щ като щастливи приятели
Ъ, Ь като "Ъъъ, сега къде ще ходим? Не, няма да е в KFC!"
Ю като "Юпиии, кльопачкаааа!"
Я като яденето, което ни откъсва от останалия свят

Съжалявам, ако идеята изглежда крадена от един пост на Вихър. Не беше т'ва целта...

His version:

А, като "Ау, болят ме краката"
Б, като "Болки в краката"
В, като "Видях мола"
Г, като "Гейове"

Д, като "Дупчи си билет!"
Е, като "Евтини палачинки"
Ж, като.. "Жаби върху хавлия"
З, като "Закупуваме още 20 палачинки бее, какооо"

И, като "Идете в друга книжарница"
Й, като "Йъък, гей"
К, като "Кой не носи ботуши е гей"
Л, като "Леле, че вкусно ядене"

М, като "Може ли да дойда до Русе с теб"
Н, като "Никога не дупча билет"
О, като "Отиди и питай за книгата"
П, като "По десетобалната получава 7"

Р, като "Работят ли сандвичите до училище?"
С, като "Супер гладен съм"
Т, като "Това двойката ли е?"
У, като "Уууу, моята маршрутка”

Ф, като "Фъстъците могат да ни наядат"
Ц, като "Циганиииииииии"
Ч, като "Чакай ме, отиваме на горния етаж (НДК)
Ш, като "Шамани и индианци"

Щ, като "Що ли се редим с тия мангали"
Ъ, ь - "Ъъъ, дох"
Ю, като "Юпииии, нямаше контрола"
Я, като "Ясно е, че ще се видим скоро пак"

Баба и дядо

2006-11-24T10:08:00.000+02:00

Май никога не съм говорила за тях по-сериозно и задълбочено, а снощи ми хрумна идеята да ги представя накратко и да споделя що за хора са. Сигурно се побърквам. :)
Баба ми и дядо ми са абсолютни противоположности. Когато бях по-малка, казвах, че са като куче и котка и явно още тогава са ми направили впечатление взаимотношенията ми. За младините им знам прекалено малко, но не е трудно да бъде скрита някаква тайна, за която всички мълчат. Нали ги знаете онези семейни тайни, които почти всички знаят, но за това не се говори, само се мятат многозначителни погледи. Баба ми го кара на жлъчни забележки и се изкарва прекалено изстрадал човек, защото изглежда, не е простила на дядо ми, който е сгазил по някакъв начин лука. Скоро няма да разбера за какво става, макар да имам предложения.
Тааа... единственото, което със сигурност знам е, че дядо ми се е родил и е расъл в Смолян, Родопите. Имал е трудно детство, защото баща му е починал 2 месеца преди раждането и е трябвало общо взето да поеме значителна част от грижите за двете си сестри и майка си. Когато бях на 8-9-10 ми разказваше как е пасял овцете и кравата Роза, как е ходил на училище в Смолян и какви камбани имало, как правели киселото мляко и т.н. Имам си истински селянин за дядо (това го казвам с хубаво чувство)! Виждала съм го доста пъти на черно-белите снимки у тях и е бил наистина красив. Нищо чудно, че баба ми си е паднала. Помня, че веднъж, докато ги разглеждах и попаднах на един малък портрет, отбелязах, че той е бил наистина привлекателен, а баба ми изсумтя нещо и подхвърли поредната си злобна забележка. Двете с майка ми са ми разказвали какъв е бил преди аз да се родя: суров, строг, пестелив в чувствата си към семейството, много горделив (това му качество още си личи и не смятам, че ще изчезне някога). Когато аз съм се пръкнала на бял свят сякаш всичко се преобърнало - от грубия и недодялан като родител Данаил станал нежен и любящ дядо. Звучи адски невероятно, сякаш съм живяла в многогодишна сапунка, но не вярвам те двете да са ме лъгали. Убедена съм, че е обичал много и майка ми, и баба ми, но не е бил по "тая част" и не е знаел как да покаже чувствата си. За съжаление, те са от хората, нуждаещи се от много нежност и грижа. Аз мисля, че баба ми още не му е простила вътрешно, докато майка ми понеже е пълен оптимист и се стреми към най-най-хубавото винаги, е простила на него всичко сторено.
А той наистина беше мил и добър с мен като малка и още има тези чувства; със сигурност не ще да повярва, че имам менструация или че съм си продупчила ухото на хрущяла. Просто е такъв човек, илюзионист, перфекционист... боже, да го видите как живее: всяка сутрин, абсолютно всяка сутрин (сигурна съм, цял живот го е правил това o_O) става рано сутрин и се избръсва, никога, никога не съм го виждала неизбръснат, което ми е доста странно, да си призная; бюрото в неговата стая е винаги изрядно подредено за него, дори да е фрашкано с купчина глупости, стари вестници, списания, бюлетини от него просто струи един неразрушим ред, поставен от дядо ми; навън излиза винаги със сако и подходящо яке за времето, нерядко си слага една от безбройните си шапки, единствения случай, в който не го прави е, когато отива на вилата. За консервативното му мислене просто не знам какво да кажа. Този човек още живее с мислите и идеалите си от преди 20-30 години, прави или се опитва да прави нещата, които е правил тогава... давам прости примери: той е твърдо от БСП, сляп е за всички техни грешки и не се интересува кой какво му казва, защото половината му свят е именно политиката (не ми се ще да споменавам, но... той е еди-какъв-си-председал в кварталния БСП-арски клуб и освен това на изборите отговаря за реда и урните с бюлетините... той не е добре да се занимава с това нещо на 71 години; също така винаги у тях са пуснати две радиа и телевизор (ако бачка), за да може да се чува народното събрание, дори ако се движи по стаите о_О); върл фен е също на вестник ДУМА и не знам дали има липсващ брой от тази простотия... вкъщи се пазят сигурно повече от 500 броя, които лежат по легла, подове, скрити в шкафове и без абсолютно никаква роля, но... не, според него те трябва да седят там, непипнати с години (а баба ми, милата, постоянно му натяква да ги разкара, обаче, без успех, естествено); о, да не говорим за старите ми рисунки и тетрадки... аз съм прекарала сигурно половината си живот у тях, защото майка ми работеше, а Иванко не ми е никакъв, че да ме оставят на грижите му... та, по тоя случай учех и рисувах там като идиот и, за мое невероятно учудване, дядо ми пази почти всичко (казвам "почти", защото най-после имаше лична победа, с която го убедихме да ги разкара тези боклуци); през лятото и част от есента и зимата ходи на вилата... боже, сигурно вече 40 години прави едно и също там - сее, полива, разкопава, сади, събира плодове, прави ракия, компоти и сладка (с помощ на баба ми), но не бих казала, че семейството се оплаква, защото това ядем цяла зима, все пак... обаче, самата идея, че го прави толкова години, е убийствена. Да не говорим, че консервативността и тук е оставила отпечатък - къщата си седи същата, откак' е построена. Няколкото труса в душата му бяха, когато дългогодишните съседи станаха прекалено стари, за да поддържат вилата си, и я продадоха (а вилите са слепени, както им се вика, близнаци са, пък и въпросните съседи са били кумове на баба и дядо и заедно са строили къщите... смятайте). Новодошлите съседи построиха някаква ограда от бетон, много грозна, и ни гепиха част от градината в замяна на втори гараж (това май се понрави на дядо, защото има повече място, където да трупа боклуци и буркани), след това се преместиха, дойдоха други хора... и въобще тези "генерални промени" разтърсиха иначе перфектно подредения му свят. Сега поне сложи някакви навеси и парапети при стълбите, защото и съседът започна ремонти, та да не изглежда едва ли не стар и неспособен на работа. *цъка безнадеждно с език*
Освен всичко, живее в свят, в който жената няма особено право на глас, а готви, чисти и пере постоянно (каквато и роля се полагала на баба ми, което ми е странно, като я знам каква е бунтарка). Дъщеря му, пък, е трябвало да има сигурно надежден съпруг и две примерни деца. "Сори, баце!", както казва един тъпак от класа ми... въобще не се е получило така и си представям как е реагирал, когато майка ми се прибрала от Исландия, бледа, болнава, кльощава, но бременна във втория месец. Сигурно е било весело, но няма да имам възможността да разбера точно.
Към майка ми знам, че е бил много строг баща и едва ли оценявал невероятния й труд и амбиция към ученето. Бил е работещ човек, издигнал се достатъчно високо в обществото, пътуващ по цял свят и без особен интерес към семейството си. Баба ми е била същата - работи, пътува, защитава какви ли не степени в образованието си и химията. Зат'ва общо взето човекът, който е отгледал мама ми Мария е била съответно нейната баба - на Данаил майката. Чувала съм страхотни неща за тази жена, но не съм имала удоволствието да се срещна с нея на живо - починала 2 месеца, преди да се родя. /:
Към баба ми нямам понятие какъв е бил, но вече изказах няколко предположения по-горе. Най-голямата ми тревога, относно миналото им, е тази тайна, която вече толкова време тегне над семейството ни. Имам идея за какво става дума, вече не съм на 8 годинки, но няма да я споделям дори тук, за да не докосна ефирните очертания на кехкия ни съюз.
Към мен, вече споменах, беше невероятен човек. Водеше ме редовно на училище, на английски, на танци/плуване/гимнастика и т.н., търчал е подир мен, когато се учих да карам колело, търчал е подир мен в градинката, близо до техния апартамент в Лагера, игал е с мен хиляди пъти глупави игри на карти, борба и гъделичкане... Абе, много неща е направил за мен, най-вече за израстването ми. Сигурна съм, че ме обича наистина силно и е направил всичко възможно, за да го покаже и да компенсира отношението си към майка ми и баба ми. Вътрешно е осъзнал грешките си и ч/з мен се е опитал да се покае пред всички, знаещи тайната. Звучи сапунчесто, нали?
Изглежда с нещо е изневерил дори на собствените си строги правила и поставени граници на приличието. Така ми се струва, де...
Сега... е стар. Стар е, побелял от 50 години (родът ни си е такъв, на по 30 и нещо започват да белеят, въпреки че майка ми е изключение), но се старае да е жизнен и да изглежда непоколебим. Със сигурност годините са го смекчили, но все още се страхува от промените. Ето това е най-големият им проблем с баба ми - промените. Не разбирам какво толкова го стесира в тях, дали фактът, че се опитва да е доволен от сегашното положение и не иска по никакъв начин да го разваля, или, защото го е бъз от неизвестното. *въздиша* През целия си живот е бил упорит и с високо вдигната глава, обирал е овациите и погледите. Сега още се опитва да се бори, но не успява особено много... все още търчи по митинги, събрания, занимава се с вилата, със сметките на трите апартамента, които имаме, опитва се всячески да бъде полезен и да не остава сам с мислите си. Усещам го т'ва... страх го е от него самия.
Абсолютно сбъркана история. Кой знае какво си мислите за семейството ми вече... Чакайте само да чуете за баба ми. :Р
Баба ми е странна птица, тотално обратна на дядо ми. За справка: тя е водна зодия (рак), а той - огнена (овен). Дотук - нищо съществено. Обаче, откакто се помня, те все ще намерят нещо, за което да се скарат.
Баба ми е перфекционист, лесно се обижда и се сърди мълчаливо, което понякога наистина е много досадно. За сметка на това е адски амбициозна и обича промените. Напоследък все повече се опитва да внесе малко модерна техника у тях - сложиха дограма, пребоядисаха стените, размени мебелите в стаите и наистина й се възхищавам за това. Сигурно с години е увещавала дядо ми, въпреки че всичко е направено с нейни пари. Абсолютно целенасочен човек, обаче, идеалите, които си е създала, много й пречат и я разочароват често.
Сигурна съм, че ме обича, обаче, не е зависима от мен, както дядо ми. Има си собствени интереси и занимания и, за разлика от него, е чела ужасно много книги. Не, че той не го е правил, обаче, огромната библиотека у тях е претъпкана с нейни неща. Винаги съм се учудвала как може да прочете толкова произведения за един живот (разсъждения в 4-ти клас).
За младините й знам прекалено малко, защото тя хич не разказва за себе си. Да не говорим, че за брат й не съм чувала и една добра дума - алкохолик, луд, злобен, с 4 развода и т.н. Много е обичала майка си и баща си и винаги се замисля мъчително, когато стане дума за тях, понякога дори се разплаква. И за двамата се е грижела до последен дъх и със сигурност те са били единствената й истинска опора в живота. Въобще, за нейното семейство знам срамно малко, чувствам се гузна.
Това, което е оставило отпечатък, е борбеният дух, нужен й за всяко действие през годините, за да може да се докаже пред мъжа и колегите си. Не й е било лесно, личи по бръчките на лицето и сериозното изражение. Разочарования е имало много, както е имало непростени грешки. Истина е, обаче, че хубавите мебели, килими, апартаменти, сервизи и т.н. са дело на нейното упорство и безкрайно търпение. Дължим много на тази жена, ей... и не само като материална база.
Сега баба ми е... човек. Примирен с някои неща, с други все още осъвършенстващ се. От няколко години се занимава с махала (от махало, хъх), енергии, диаграми на душевното и физическо състояние и подобни неща. Постоянно вади някакви изчисления от книги за характера, целите, способностите ми и меко казано бърка в личния ми живот. Аз не се противя, де... на нея бих поверила всичко.
Нещото, което най-обичам в нея, е способността да готви божествено! По-вкусни манджи не съм яла никъде и няма да намеря. От кексове до мазни гозби - всичко може моята баба. :Р Явно е било нужно, защото дядо ми не може да изпържи дори едно яйце. От години се опитвам да взема рецептата за кекса с шоколад и орехи...

След всичко, което казах, за мен има един логичен извод: Донка и Данаил (не звучи ли сладко^^) може да са различни, но един без друг не могат. Ако, не дай си Боже, някой от тях си отиде, този съюз с това равновесие просто ще се срине. Тя ще остане без ред и крепящи всичко принципи, а той ще бъде прекалено сив и скучен. Тц, ако ще се мре, двамата трябва да са...
Това прозвуча доста жестоко. Надявам се, че схванахте идеята.
И last, but not least... въпреки че никога няма да прочетат това: Благодаря ви безкрайно много и знайте, че няма да забарвя какво сте направили за мен!

Извинявам се на всички, които седят с неразбиращ поглед пред монитора и изпадат в дилеми с какво да ме халосат по главата... имах нужда от този пост, наистина.
Мерси все пак.

Tired Of This

2006-11-20T10:35:00.000+02:00

Наистина ми писна с тези все нови и нови започвания...
Блоговете ме мразят, но тъй като wordpress смърди, се върнах към blogger. Огорчена съм от новата версия, но нямам особен избор, нали? *наздраве, да живее прецаквацията*
Ето го началото ми... сиво...

(19.11.06)

Сиво

Сив захарен памук със сиви балони.
Сив шал, не ми топли врата.
Сива шапка, не ми скрива кривата следа.
Сив поглед, сива, хладна кожа.
Сив паваж. Някъде изпуснах ножа.
Сив стих, изтръгната надежда.
Сив лак, отдавна изгризан.
Сива песен, тананикам си я.
Сиви букви рисувам в сивия пясък.
Сив, метален блясък.
Ти се смееш, а над мен облак. Сив.
Сиво обръщам глава и гледам безизразно.
Сива съм, натежала от грешки.
Върху кожата ми сива – възродени болежки.
Правя дървета и птички от сива хартия,
както ти ме научи, помниш ли, ония...
Отровен въздух, удавен в сиво мастило.
Не мога да го дишам.
Пак ли тази сива стая?
Със сив под и стени до безкрая.
Писна ми да стоя така, вече посивях много.
И устните, и пръстите, и клепачите.
Да се оставя ли на орачите?
А познай какви цветове са те...

Edit (21:03): СМС-ът ме изпълни с много енергия. Утре ще се обаждам. :) Усмихвам се. Този път не е през сълзи и не е иронично.