кристално, не реално

цигареният дим е най-истинското,
което излиза от мен
и го приветствам с фанфари от сълзи,
защото ми писна да ме
е страх от безстрашното
и да затварям разни неща като
думи, въздишки, кръстословици от мисли
в буркани за зимнина

зимата се провря, а провизиите
не стигат дори за една вечер
за мен
за мен и трите ми тефтера
със запечатани главоблъсканици,
които препрочитам и не помня
да съм писала,
а искам...
искам да помня и да мога
и да мога да помня
и да искам...
въобще да не помня как може
да се забрави това.

искам пак да правя резки
по тънките върви от емоции
по мрежестите следи по бузите
и по възглавниците, да, многото
възглавници, които трябваше да
сменям еженощно, а не...
като сега.
сега, когато понякога съвсем
случайно разлея някой сън
и изгубя контрол над дежавутата.

искам пак кристално ясно
да не разбирам живота си
и да гледам в стъклени кълба,
а не като сега
да редя карти за следващата си
емоция
и да чертая диаграми за болката.

искам да извадя душата си от хладилника,
да ослепея от думи,
да онемея от тъмнина.